Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист

Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист:

Във футбола най-големият слепец е този, който вижда само топката.

неделя, 28 февруари 2010 г.

Епохалният сблъсък

Това е дългоочакваният финал на сезона 1981/82 от германската Бундеслига, когато 78 000 зрители се събират на Олимпийския стадион в Мюнхен, за да видят победата на своите любимци. Те преживяват един от най-добрите германски мачове на 80-те. И последната победа на Хамбург в Мюнхен за следващите 24 години.

Изображение

Репортаж от мача:

Един велик отбор показва, че за него започва успешна епоха. Епохата на легендарния тим на Хамбург, който през 1983 г. печели Купата на европейските шампиони, е програмирана с привличането през 1981 г. на Ернст Хапел за треньор на "червените шорти". Виенският стратег безкомпромисно въвежда модерната за времето си система "пресинг" и напълно игнорира критичните писания в пресата с думите: "Драскайте каквото си искате, на мен ми е все тая!" Играчите му се отблагодаряват. Между 23 януари 1982 и 28 януари 1983 г. Ха Ес Фау е непобеден в 34-те си мача за германското първенство.

Мюнхенският Байерн болезнено изпитва истинската сила на движещата ос на северняците Калц-Магат-Хрубеш. През есента на сезон 1981/82 "баварците" водени от унгарския си наставник Пал Чернай се разбити на Фолкспаркщадион в северния пристанищен град с 1:4. На ответната среща през пролетта след 63 игрови минути изглежда така, че Брайтнер и компания ще успеят да се реваншират за поражението. "Баварците" водят с 3:1. В 70. минута обаче Томас фон Хеезен, със самостоятелен пробив, дава началота на обрата.

И тогава вратарят на Байерн Валтер Юнгханс си спечелва славата на "ловец на мухи". Хрубеш намира мрежата му и резултатът е изравнен. Запаленият риболовец подпечатва победата с втория си гол в мача в последната минута. Не Калц, а Магат асистира за попадението с глава на нападателя Хрубеш. Това е последната победа на Хамбург в Мюнхен за следващите 24 години.

Репортаж от двубоя в две части:



Кратка статистика:
29. КРЪГ НА ПЪРВА БУНДЕСЛИГА, СЕЗОН 1981/82:

БАЙЕРН МЮНХЕН - ХАМБУРГЕР ШПОРТФЕРАЙН 3:4 (2:1)
Байерн Мюнхен: Валтер Юнгханс, Бертрам Байерлорцер, Ханс Вайнер, Удо Хорсман, Волфганг Дремлер, Клаус Аугенталер, Бернд Дюрнбергер, Волфганг Краус, Паул Брайтнер, Карл-Хайнц Румениге, Дитер Хьонес. Треньор: Пал Чернай.

Хамбургер Шпортферайн: Улрих Щайн, Манфред Калц, Дитмар Якобс, Холгер Хиеронимус, Юрген Гро, Бернд Вемайер, Уилям Хартвиг, Феликс Магат, Хорст Хрубеш, Ларс Баструп, Томас фон Хеезен. Треньор: Ернст Хапел.

Голове: 1:0 Д. Хьонес (23.), 1:1 Хартвиг (32.), 2:1 Хорсман (36.), 3:1 Д. Хьонес (64.), 3:2 фон Хеезен (70.), 3:3 Хрубеш (76.), 3:4 Хрубеш (90.)

Съдия: Вернер Фьоклер
Зрители: 78 000
Стадион: Олимпийски стадион Мюнхен
Дата: 24 април 1982 г.

Мнения:

"Много добър мач. Пожелах си обаче резултатът да бъде вече 4:1." (Райнер-Вернер Фасбиндер на полувремето)

"Ули си помисли, че топката ще излезе - мисля, че Джими Хартвиг му каза нещо. Може би: "Остави я". Ули тогава я остави." (Зеп Майер за грешката на вратаря на гостите Ули Щайн за 3:1)

Изображение
Ернст Хапел (29 ноември 1925 - 14 ноември 1994 г.)

"Така и така ще спечелим"
Интервю с Джими Хартвиг

През сезон 1981/82 играчът на Хамбург Джими Хартвиг е толкова сигурен в титлата, че още преди края на надпреварата купува ново палто на жена си. Един разговор за епохалната победа с 4:3 срещу Байерн и жената на Брайтнер.

Изображение

Джими Хартвиг, германските спортни журналисти избраха победата на Хамбург с 4:3 срещу Байерн от 24 април 1982 г. на 27-мо място в класацията за най-великите футболни мачове за всички времена. Къде се намира тази среща във Вашата лична ранглиста?

Кой мач е на първо място?

7:3 за Байер Юрдинген срещу Динамо Дрезден.

Също прекрасен двубой. Мисля, че в личната ми класация, мачът Байерн-Хамбург е в първата десетка. Замисляли ли сте се, че имената на всичките голмайстори тогава започваха с буквата "Х"? Хьонес, Хорсман, фон Хеезен, Хрубеш...

...Хартвиг.

Странно, нали? Този мач, заедно с победата ни с 5:1 срещу Реал Мадрид за КЕШ през 1980 г., е най-великият, който аз съм преживявал с екипа на Хамбург.

Кога за последен път гледахте снимки от онова 4:3 в Мюнхен?

Ах, това беше вече преди доста време. Трябва да е било, когато още бях неразумен. Сега вече съм по-мъдър (смее се). Спомням си, че един приятел беше звъннал на вратата и като отворих, той държеше видеокасета в ръката си: "Джими, хайде да гледаме това", каза ми. И тогава още веднъж видях удара ми с глава, който препарира Юнгханс - каква сила.

Вие носталгичен ли сте?

Абсолютно не. Естествено, приятно е да гледаш снимки от по-рано, но изобщо не съм заседнал в миналото. Аз винаги се опитвам да гледам напред.

Колко далечен изглежда този мач за Вас днес? Чувствате ли се като някой друг, когато говорите за онова време?

Не, също не. Често си припомням за много неща, случили се през онези дни. Като например това, че след срещата с Байерн бях поканен в предаването на телевизия Це Де Еф "Актуално спортно студио" в Майнц. В самолета, на път за телевизията, се срещнах с тогавашния национален селекционер на "бундестима" Юп Дервал. Той също беше поканен да гостува тогава.

За какво говорихте в самолета?

Исках да го убедя, че принадлежа към националния отбор. Днес все още вярвам, че тогава нямаше по-добър играч от мен на моята позиция. През сезона 1981/82 вкарах 14 гола в 30 мача. И това като дефанзивен халф! Днес всеки един футболист с подобна успеваемост ще е твърд титуляр при Льов.

Успяхте ли да убедите Дервал?

Ах, този Юп. Тогава времената бяха различни. Тогава не беше достатъчно да се вземат три или четири високи топки. Дори онези 14 гола не бяха достатъчни. Играех в младежките национални отбори, в Б-отбора на Германия бях капитан и играех постоянно на високо ниво. Но Дервал имаше различно виждане. Както често се случва в моя живот, много хора гледат под различен ъгъл на нещата, за разлика от мен.

Колко разочароващо беше за Вас, след такъв мач, след Вашия гол, след почти сигурната титла, да получите такъв отказ?

Определено бях вкиснат, няма съмнение. В предаването още веднъж го критикувах. Но Дервал го обърна на инат. Тогава ми разказа, че имал на разположение много класни дефанзивни халфове, от които може да избира за националния отбор. Бернд Фьорстер бил по-подходящ за моята позиция. Отговорих му: "Е, жалко, че нямам брат и косата ми не е руса." Дервал се задави. Въпреки напрегнатата атмосфера в предаването "Актуално спортно студио", победата над Байерн нямаше как да развали вечерта ми.

Точно този мач често се използва като довод за тези ,които възкликват с носталгия: "Какъв беше футболът едно време!" Какъв точно беше футболът в онзи двубой?

Естествено, и тогава имаше разни тактически уловки, както и отбори, които играеха подчертано защитно. Но когато залогът беше висок, тогава почти винаги се залагаше на нападението - а не както е днес. Публиката трябваше да е накрака и да бъде възхитена от играта. Така често се получаваха резултати от 3:3 или 5:5 във решаващите мачове. Кой би искал да гледа среща, завършила 1:0?!

В онзи мач обаче залогът беше "всичко или нищо". При загуба авансът на Хамбург ставаше само една точка. И въпреки това, вие се хвърлихте в атаки от първата минута. Това не е ли малко безразсъдно?

В ниакъв случай. Това беше почеркът на Хапел. А да наречете Хапел "безразсъден", това си е обида към кралска особа. За Хапел, а и за мен самия, нямаше нищо по-лошо от загубите. Най-ужасното нещо беше да загубим с 0:1. Винаги си мислех: ако ще губим, поне да е нещо истинско.

Затова атакуващия стил на двата отбора не Ви изненада.

Не. "Баварците" нямаше как да се окопаят на собствения си стадион, те се нуждаеха от победата, за да запазят последния си шанс за титлата. Предварително бяхме наясно с това. А девизът на Хапел гласеше: "Ние искаме да станем шампион на Германия". И поради това се хвърляхме в атака. Никой не е станал шампион, без да атакува. На Хапел му беше безразлично дали противникът се казва Дармщат 98 или Байерн Мюнхен.

И наистина спечелихте този двубой, но още не бяхте станали шампиони. В каква степен това беше решаващият мач, определян като "финала на сезона"?

След края ние знаехме: Това беше! Какво можеше да ни се случи? През седмицата след победата ние се разхождахме в Хамбург толкова свободни, наперени и облекчени, че другите пешеходци се плашеха и минаваха на другия тротоар.

До януари 1983 г. Хамбург остава без поражение. Мислите ли, че митът за вашата непобедимост намира легитимация след мача с Байерн?

Да, определено. Отборите, които бяха победили Байерн, се ползваха с голямо уважение в страната. Но ние не победихме с 1:0 или 2:1, ние спечелихме след изоставане с 1:3 до 4:3. Тогава беше така, че когато един отбор направи подобен подвиг, противниците му гледат на него със смъртен страх. Повечето ни съперници щяха да напълнят гащите, още като видят буквите "Х", "Ш" и "Ф" на програмата за сезона.

В Хамбург никой не е мислел, че може да има загуби до края на първенството?

Наречете ни арогантни, но да, точно така си беше. Съпругите на футболистите бяха много щастливи, когато сутринта в понеделник получихме премиите си за първото място и можехме вече да излезем да пазаруваме. Спомням си, че казах на жена ми: "Скъпа, днес вече можеш да си купиш палтото, така и така сме шампиони." След онзи паметен сезон тя вече имаше няколко палта в гардероба (смее се).

Мислите ли, че ако не бяхте спечелили тогава в Мюнхен, имаше възможност до края да пропилеете преднината си?

Вероятно в такъв случай ситуацията щеше да бъде по-различна. Провал в първенството, провал в европейските турнири, цялата успешна ера на отбора щеше да бъде разглеждана по различен начин днес. Но няма смисъл да мислим за това. Аз съм твърдо убеден, че дори ако бяхме загубили, пак щяхме да станем шампиони. Може би не толкова убедително, може би накрая щяхме да треперим, но през онзи сезон ние бяхме изключително стабилни в представянето ни.

Често в подобни ситуации някои отбори се пречупват. Как се отдаде на тима да не изпадне в истерия и да не попадне в дупка?

Ние бяхме отбор. Това е невероятно важно както за онзи мач в Мюнхен, така и за цялата ера "Хапел". Никога не бих говорил за съотборниците ми като за "приятели", дори и в тесен семмен кръг. Всеки се държеше на психологическа дистанция. Без значение дали това са футболистите Хрубеш, Щайн или вемайер или стария бандит Гюнтер Нетцер (смее се). Разбира се, всички ние бяхме различни характери. Обаче Хапел, който незнайно как се разбираше с всеки, успя да не свърже в едно. И в такива критични ситуации, каквато беше налице в Мюнхен, това е от жизненоважно значение.

Какви бяха Вашите отношения с Хапел?

Много добри. Аз му бях, един вид, като осиновено дете. И той винаги можеше да ме прецени точно, той знаеше, че съм "луда глава" и приемаше това. За мен Хапел е най-добрият треньор, при когото съм играл - както във футболен, така и в чисто човешки аспект. Самият Франц Бекенбауер призна това. Понякога имам работа във Виена и винаги посещавам гроба на Ернст Хапел, за да "поговоря" с него.

И за какво "говорите"?

За нещата от ежедневието. За живота.

Говори се, че през годините на Хапел, двигателят на успехите е оста Калц-Магат-Хрубеш. Вашето име рядко се споменава. Това огорчава ли Ви?

Не. Наясно съм какво съм постигнал, аз бях един от основните стълбове на отбора. Също така знам, че хората и днес ме познават. И най-вече знам, че Хапел държеше на мен. Винаги се ползвах с цялото му доверие.

Някога Ернст Хапел говорил ли е лично с Вас пред другите играчи?

Често получавах специални задачи. Нерядко Хапел идваше при мен в съблекалнята и ми казваше: "Джими, просто неутрализирай плеймейкъра на противника. А пък ако след това успееш да играеш напред и да вкарваш голове, тогава можеш да отидеш на дискотека довечера и да изпиеш по едно" (смее се).

Какви задачи получихте преди онова 4:3 срещу Байерн?

Той знаеше, че съм поканен в спортното студио на телевизията, така че дискотеката отпадна за вечерта...

Имахте ли специални задачи?

Трябваше да спра Карл-Хайнц Румениге.

Това ли реши крайния изход на мача?

Може би. Все пак Румениге не успя да отбележи.

На почивката Хамбург изоставаше с 1:2. Какво ви каза Хапел в съблекалнята?

Мърмореше на забавния си виенски диалект. "Кучи синове такива", изкрещя. "Какво си мислите!" Ама след това здраво ни мотивира и ни изгони към игрището.

В 64. минута резултатът става 3:1 за Байерн. Един безобиден удар с глава на Дитер Хьонес мина през ръцете на Ули Щайн...

Да, така беше. Понякога Ули пускаше и такива смехотворни попадения. Но през онзи сезон той ни спечели толкова много важни мачове. Голът не ни прекърши. Срещата продължаваше. Важният гол на Томас фон Хеезен беше пълна лудост. Тогава той беше на 20 години, а успя като на парад да мине по цялото игрище и да забие топката в ъгъла на вратата. Това беше типичният хамбургски гол.

Как така?

По него време в Хамбург беше така: един футболист, без значение на колко години е той, дали на 20 или на 35, поема топката и тръгва напред. Напред и все напред. Винаги в посока към чуждата врата с нагласата да отбележи. Или да подаде към "върлината" Хрубеш. Както стана за 4:3.

Беше ли за Вас тази победа един личен реванш, тъй като надиграхте футболисти, които бяха предпочетени пред Вас в националния отбор?

Не бих използвал думата "реванш". Естествено, че е прекрасно да спечелиш в Мюнхен, защото още тогава Байерн бяха най-силният отбор. Освен това съм много щастлив, че Паул Брайтнер тогава изобщо не успя да направи своите пробиви.

Защо?

Никога не сме били особено добри приятели с него. В месеците преди Световното първенство в Испания през 1982 г. той на няколко пъти се изказа срещу мен и в полза на Ханзи Мюлер пред Юп Дервал. В крайна сметка аз не получих повиквателна - Ханзи Мюлер получи мястото, въпреки че не беше напълно възстановен от контузия. Това много ме огорчи. Така стоящият в сянката Брайтнер ме ощети с участие на световно първенство.

Как се отнесохте с Брайтнер преди и след мача?

Гледах да не се доближавам до него. Все пак не съм длъжен да спя с него, да не съм му съпруга?!

След победата нито един отбор на Хамбургер Шпортферайн не успява да надделее над Байерн в продължение на 24 години. Прекалено голямо ли е бремето да повториш подвига на силния тим от 1982 г.?

Може и това да е. По принцип е факт, че футболистите от Бундеслигата излизат на мюнхенския Олимпийски стадион с известен респект. И когато като играч на Хамбург, знаеш за легендарната победа от 1982 г. с 4:3, това малко обременява наистина. Преди всяко наше гостуване в Мюнхен, медиите отново и отново припомнят за този мач. Така че се получава и известен натиск върху гостите.

Неутралният запалянко вероятно и днес ще стиска палци за Хамбург. Как беше положението тогава, когато Вашият отбор беше водач в класирането и фаворит преди двубоя?

И тогава Хамбург не беше ясен фаворит. И едно нещо мога да Ви гарантирам: без значение дали Байерн е на второ, трето или четвърто място - срещу тях всеки се хвърля с пълни сили.

Изображение

Уилям Джордж "Джими" Хартвиг е германски футболист, роден на 5 октомври 1954 г. в Офенбах. Баща му е афроамериканец, а майка му - германка. Играе за Кикерс Офенбах, Оснабрюк, 1860 Мюнхен, Кьолн, Аустрия Залцбург и 08 Хомбург, но най-добрите си години прекарва в периода 1978-1984 г. в състава на Хамбург, с който става трикратен шампион и трикратен вицешампион на Германия. Изиграва два финала за КЕШ, като печели един от тях, а също и участва в един финал за Купата на УЕФА. Има 2 мача с националната фланелка, както и 244 срещи и 63 гола в Първа Бундеслига.

Изображение

събота, 27 февруари 2010 г.

"Конят ми беше чудесен"

На 28 април 1923 г. се провежда първият финал за ФА Къп на лондонския стадион Уембли. Понеже стюардите отварят свободно вратите около игрището, стадионът безнадеждно се препълва. Но полицейският кон "Били" хвърля масите в шах. Денис Хайъм си спомня.

Изображение

Така и не става ясно какво си мисли "Били". Не се разбира даже дали изобщо той е способен на такъв вид мозъчна дейност. Вероятно той действа инстинктивно на този 28 април 1923 г. "Той изглежда разбираше какво се иска от него", казва полицейският комисар Джордж Скори веднъж за своя кон, в чест на когото първият финал на Уембли е наричан "Уайт Хорс Файнъл" (от английски: "Финалът на белия кон").

Това е първият финал за ФА Къп на новия Емпайър Стейдиъм в лондонския квартал Уембли. Предварителната продажба на билетите за него протеича без особен интерес и за 120-хилядната арена са продадени само 36 047 пропуска. Но Джордж V. не иска да вижда празни трибуни. Кралят трябва да връчи трофея на победителя във финала между Болтън Уондърърс и Уест Хем Юнайтед пред пълен стадион. Затова организаторите започват засилена агитационна кампания и пускат в действие барабанчици, които на висок глас обещават "много пространство и отлична гледка". Интересът се покачва.

"Баща ми каза: Хайде, да тръгваме за стадиона и да се опитаме да влезем", спомня си 8-годишният тогава очевидец Денис Хайъм през 2007 г., когато се открива новият стадион Уембли. Семейство Хайъм не са единствените зрители, които в последния момент решават да посетят мача: портиерите пропускат още 90 000 души около игрището, преди да затворят вратите. Така на стадиона официално присъстват 126 047 фенове. Но десетки хиляди запалянковци остават отвън, включително и членовете на фамилия Хайъм: "Видяхме как хората започнаха да се катерят и да прескачат огражденията - и ги последвахме." В резултат на това повече от 200 000 души са около игрището в началния час на футболната среща.

Изображение

"Беше истинско приключение. В хаоса загубих баща ми", казва Хайъм. Но и дума не може да става да се играе футбол, докато комисар Скори не въвежда ред с помощта на "Били". "Конят ми беше чудесен. Той фино изтласка хората с носа и опашката си зад голлинията", припомня си Скори по-късно. Понеже сивата кожа на животното изглежда бяла на черно-белите снимки от него време, днес се говори за "Финала на белия кон".

Разглеждайки снимките отблизо и детайлно, човек вижда заснети и други, по-тъмни коне. Но техните ездачи са забравени, защото не се намират на толкова открояващи се животни. Така и в съзнанието на Хайъм се запечатват само смътни спомени.

След само 45-минутно забавяне двубоят започва. Дейвид Джек извежда Болтън напред в резултата и същевременно нокаутира намиращ се директно зад вратата на Уест Хем фен. Запалянкото е един от хилядата зрители, получили наранявания през онзи ден. Загинали като по чудо няма. След гола срещата е прекъсната за около 10 минути, понеже публиката отново нахлува на игрището. По време на паузата между полувремената играчите остават на терена, тъй като пътят към съблекалните е непоправимо препречен от жива стена, а вторият гол на Джек, който фиксира крайното 2:0, става след взаимодействие със стоящ край страничната линия фен. Поне хаотичните обстоятелства раждат този странен анекдот.

След последния сигнал нещата се успокояват и Хайъм отново намира своя баща. "Били" умира през 1930 г., но легендата за "белия кон" е жива и до днес. Служебното животно получава статуса на легенда в лондонската полиция. "Били" е най-известният кон в историята на градската полиция", може да се прочете в интернет страницата на пазителите на реда в Лондон. Пред новия Уембли днес се намира мост за пешеходци, носещ името на "белия кон".



Кратка статистика:
ФИНАЛ ЗА КУПАТА НА ФУТБОЛНАТА АСОЦИАЦИЯ 1923:

БОЛТЪН УОНДЪРЪРС - УЕСТ ХЕМ ЮНАЙТЕД 2:0 (1:0)
Болтън Уондърърс: Дик Пъм, Боб Хейуърт, Алекс Фини, Хари Нътол, Джими Седън, Били Дженингс, Били Бътлър, Дейвид Джек, Джек Смит, Джо Смит, Тед Визард. Треньор: Чарлз Хауъракър.

Уест Хем Юнайтед: Тед Хъфтън, Били Хендерсън, Джек Йънг, Сид Бишъп, Джордж Кей, Джек Трисадърн, ЙДик Ричардс, Били Браун, Вик Уотсън, Били Муур, Джими Ръфъл. Треньор: Сид Кинг.

Голове: 1:0 Джек (2.), 2:0 Джек (53.)

Съдия: Д. Есън (Бирмингам)
Зрители: 126 047 (официално)
Стадион: Уембли, Лондон
Дата: 28 април 1923 г.

Изображение
Мостът "Белият кон" пред новия стадион Уембли днес.

сряда, 17 февруари 2010 г.

Плацебото* на Стан

Финал за КНК през 1966 г. Преди срещата треньорът на Ливърпул Бил Шенкли осмива противника: "Борусия Дортмунд? Не го познавам!" След около час обаче на наставника изобщо не му е до смях. Дитер Курат разказва за мача на живота си.

Изображение

"Когато влязох в съблекалнята, никой не промълви нито дума. Видях скептични лица. Е супер, значи всички бяха чели статията във вестника, в която треньорът на Ливърпул Бил Шенкли питаше: "Борусия Дортмунд - не го познавам!" Естествено ливърпулците бяха ясен фаворит и за разлика от нас, те бяха отбор, съставен изцяло от професионални футболисти, играещи в английския национален отбор: например Боби Муур, Роджър Хънт и Питър Томпсън. Това бяха прочути имена, които аз познавах само от телевизията, когато гледах как "червените" отстраняват Хонвед Будапеща на четвъртфинала и Глазгоу Рейнджърс на полуфинала от турнира.

Тишината продължаваше да присъства в нашата стая. Тогава Вили Мултхауп взе думата. Започна така: "Господа, днес искаме да дадем кожата си на възможно най-високата цена." Кимнахме. Понечихме да се изправим, но той ни направи знак да седнем - речта му не беше приключила. "Мъже", започна отново той, като въздъхна дълбоко, "от десет мача срещу този отбор, ние вероятно ще загубим девет." Той се огледа уверен и агресивен. "Обаче днес", гласът му стана по-силен, "днес е този десети мач, който няма да загубим." Тези му думи ни мотивираха до краищата на косите ни. Тогава дойде този поглед на Мултхауп - той наистина го вярваше, а увереността му се прехвърли и върху нас: ако имахме ден, бяхме в състояние да победим всеки съперник.

От първата минута трябваше да се борим не само с атаката на англичаните, но и публиката беше срещу нас. Шотландският стадион Хемпдън парк, който тогава побираше повече от 100 000 души, не беше дори наполовина пълен - само 40 000 бяха дошли за финалната среща, мнозинството от които подкрепяха Ливърпул. Обаче ние издържахме успешно изпитанията през първото полувреме. На почивката Мултхауп нямаше нужда да държи гръмки речи, ние сами видяхме, че дяволът не е толкова черен. Отново излязохме на терена с увереност и използвахме първата си опасна контраатака за 1:0.

Глюкоза за Либуда

Малко след това Хънт вкара за 1:1 - един нередовен гол, тъй като преди попадението топката беше напуснала очертанията на игрището. Ние веднага сигнализирахме с вдигнати ръце, но съдията не спря играта. Така се стигна до продължения. Тогава удари часът на Либуда. Стан, както го наричаха всички, беше много срамежлив и чувствителен играч. В домакинските ни срещи той преминаваше с лекота край противниците, като често замалко да им счупи кръстовете с елегантната си игра. При гостуванията играта му не спореше толкова. Враждебната публика и съперниците го изнервяха. Ако някой се опиташе да го мотивира, той още повече се затваряше в черупката си. Преди наши гостувания Либуда все по-често молеше Мултхауп да му дава успокоителни. Треньорът му дава една таблетка, Стан я приема и веднага се почувства по-добре. Така стана и преди финала с Ливърпул. Какво обаче Стан не знаеше: Мултхауп му даде само глюкозно хапче. Това беше плацебото на Стан.

Беше 106-тата минута. Преди това Либуда не се забелязваше особено на терена. Хелд получи топката и сам се затича срещу вратаря на Ливърпул Лорънс. Топката се отби и се върна към Стан. Малко вдясно, на 35 метра от вратата. Стан стреля директно. Кълбото летя, летя, летя... Класическа парабола. И тогава влезе. 31 години по-късно Ларс Рикен направи нещо подобно на финала за Шампионската лига срещу Ювентус.

В Дортмунд ни посрещнаха 300 000 фенове. Беше невероятно. Такова нещо никога не бях преживявал отново - и честно казано: никога не бях си помислял, че ще преживея. Докараха ни до кръстовището Вестхофен, малко преди града, където чакаха безброй много спортни коли, кабриолети ФИАТ. Във всеки автомобил влязоха по двама играчи. Пътувахме във колона до центъра на града. Бях преживял празника за титлата от 1963 г., но това посрещане надмина всичко. Беше уникално.

Европейските герои проиграват титлата

По него време имахме и всички шансове да спечелим и титлата на Германия, но ги пропиляхме с лека ръка. Седмица след финалната среща за КНК нещастно загубихме от Вердер Бремен след дузпа. Два кръга преди края бяхме на първото място с равни точки с 1860 Мюнхен и в 33. кръг играехме с мюнхенските "лъвове" в Дортмунд. Подкрепяни от нашата публика, ние щурмувахме противниковата врата. Но Петар Раденкович, "Ради", пазеше нечовешки. Като нашия Ханс Тилковски в Лисабон три години преди това. Загубихме с 0:2 и изпуснахме титлата. Но това беше нещо второстепенно през онова лято. В крайна сметка ние бяхме европейските герои. Първият германски отбор, спечелил европейски клубен трофей!"

Изображение

Кратка статистика:

ФИНАЛ ЗА КУПАТА НА НОСИТЕЛИТЕ НА НАЦИОНАЛНИ КУПИ 1966:

БОРУСИЯ ДОРТМУНД - ЛИВЪРПУЛ 2:1 сл. прод. (0:0, 1:1)

Борусия Дортмунд: Ханс Тилковски, Герхард Цюлиакс, Волфганг Паул, Рудолф Асауер, Теодор Редер, Дитер Курат, Вилхелм Щурм, Райнхард Либуда, Аки Шмид, Зигфрид Хелд, Лотар Емерих. Треньор: Вили Мултхауп.

Ливърпул: Томи Лорънс, Крис Лоулър, Джери Бърн, Гордън Милн, Рон Йейтс, Уили Стивънсън, Йън Калахан, Роджър Хънт, Йън Сейнт Джон, Томи Смит, Питър Томпсън. Треньор: Бил Шенкли.

Голове: 1:0 Хелд (61.), 1:1 Хънт (68.), 2:1 Либуда (106.)

Зрители: 41 657
Стадион: Хемпдън парк, Глазгоу
Дата: 5 май 1966 г.

Решаващият гол на Либуда:


* Плацебо е операция, терапия, химически разтвор или хапче, които се назначават, симулирайки терапевтично въздействие, каквото всъщност нямат.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Мост към победата

В Берлин стената пада. Но един берлинчанин не може да танцува на Александерплатц - той трябва да играе футбол. Спомен за двубоя, в който "Ике" Хеслер вкара победния гол и класира Германия на Световното първенство в Италия през 1990 г., а там германците спечелиха титлата.

Изображение

Скоро Томас Хеслер може да си резервира място на трибуната. Като конферансие за новобогаташи, които ще платят луди пари, само и само да чуят футболните му разкази за чудни центрирания, финтове и решителни голове. Специалното обслужване струва 1000 евро и е въведено и успешно практикувано от бившия футболист Томас Алофс под името "Близки срещи с профи-играчи". Програмата е с участието на бивши футболисти, които не се притесняват да разказват за своите активни спортни години. Алофс убеждава към стотина някогашни звезди да се включат в проекта му. Най-известният от тях, по думите на Алофс, е: Томас Хеслер, 101 национални срещи, световен шампион от 1990 г.

Германия срещна Уелс в квалификационната група за Световното първенство в Южна Африка през 2010, но никой от Германския футболен съюз не се сети навреме да въведе хитрия маркетингов ход с кьолнския берлинчанин за мачовете с британците. Хеслер не е един от най-бъбривите ветерани, но що се отнася до срещи с уелсците, той винаги има какво да сподели. За "този гол, който никога няма да забравя". Това 2:1 срещу Уелс в Кьолн, което отвори пътя на "бундестима" към титлата в Италия. Без победния гол на Хеслер, Германия нямаше да стане световен шампион през лятото на 1990 г.

15 ноември 1989 г. е сряда. Преди шест дни Берлинската стена рухва. Хеслер е израснал под найната сянка в северната част на Берлин, където се срещат кварталите Райникендорф, Вединг и Панков. Къщата на семейство Хеслер се намира на алея Лете и е построена малко след края на войната. Малкият Томас играе за ведингския отбор Метеор 06, на чието игрище на Озлоер Щрасе тренират и футболистите на Херта. Понеже реномираният берлински клуб пренебрегва младежкия национален играч, той заминава през 1983 г. за Кьолн. Когато разделителната стена пада на 9 ноември 1989 г. берлинчанинът Хеслер наблюдава събитията само като телевизионен зрител. По-късно футболистът казва, че при подготовката за срещата с Уелс, в мислите си той през цялото време е бил в Берлин.

Той още ли е мислено в Берлин?

Положението за германския отбор преди мача е "всичко или нищо". Нужна е само победа. Уелсците отдавна са загубили шансове за класиране, те не чувстват психологически натиск и играят освободено. Голът на Алън след единадесет минути игра извежда островитяните напред в резултата. Четвърт час след това Руди Фьолер изравнява, но това не е достатъчно. Головото съотношение на почивката е 1:1. Хеслер е незабележим на игрището. Той още ли е мислено в Берлин?

Франц Бекенбауер го оставя в игра и, както почти винаги в ролята си на ръководител, "Кайзера" се оказва прав. Три минути са изминали от втората част. Пиер Литбарски, друг берлинчанин - роден е в Шьонеберг, центрира над главите на високите уелски защитници. Нисичкият Хеслер се домогва до топката и я праща с остър удар ниско по тревата в долния ъгъл на вратата на гостите за 2:1.

Томас Хеслер подарява на Германия участието на Мондиале'90 и така запазва титулярното си място в германската единадесеторка чак до финала с Аржентина, въпреки че това е по-трудно отколкото си мислите. Неговите конкуренти за изява в креативната полузащита са Уве Байн и Олаф Тон. Бекенбауер залага на Хеслер и се мотивира именно с важния гол. 2:1 срещу Уелс, шест дни след падането на Берлинската стена.

Голът на "Ике" Хеслер в 48. минута срещу Уелс:


Кратка статистика:

КВАЛИФИКАЦИЯ ЗА СВЕТОВНО ПЪРВЕНСТВО 1990:

ГЕРМАНИЯ - УЕЛС 2:1 (1:1)

Германия: Илгнер, Аугенталер (46. А. Райнхард), Ройтер, Бухвалд, Бреме, Хеслер, Дорфнер, А. Мьолер, (82. Байн), Литбарски, Клинсман, Фьолер

Уелс: Саутъл, Магуайър, Николъс, Мелвил (79. Паскоу), Ейзълууд, Филипс, Сондърс, Блекмоур, Боуън, (64. Хорн), Хюз, Алън

Голове: 0:1 Алън (11.), 1:1 Фьолер (25.), 2:1 Хеслер (48.)

Съдия: Мишел Вотро (Франция)
Зрители: 60 000
Стадион: Мюнгерсдорфер Щадион, Кьолн
Дата: 15 ноември 1989 г.

Изображение

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Свинар отстранява световен колос

Внимавай, Байерн! Знаменитият баварски гранд рухва пред световно неизвестен отбор. Това е репортажът на германския журналист Фабиан Фрийдман.

Изображение

Фестенбергсгройт. Името на малкото селце в долината на Средна Франкония дълги години е синоним за качествен футбол в моята област, доминирана от могъщия местен клуб Нюрнберг. Причината: селският търговец с билки и подправки Мартин Бауер решава да инвестира известни средства в основания чак през 1974 г. футболен клуб на Фестенбергсгройт, който за известно време се утвърждава в баварската лига и по-късно дори в новообразуваната Регионална лига Юг. През сезон 1994/95 "Гройтер" ме развълнуваха истински в квалификациите на турнира за Купата на Германия. Бях точно на 12 години.

Аз и моят баща сме преживели много вълнуващи мачове на "Щадион ам Швалбенберг", като например разгромът с 4:0 над Унтерхахинг в баварската лига през 91/92, привлякъл 5000 разгорещени запалянковци. В края на сезона завършихме втори в дивизията, но всички тези успехи бледнеят пред това, което се случи през юли 1994 г.: Фестенбергсгройт изтегли за съперник за купата самия Байерн Мюнхен. И като че ли това само по себе си не беше достатъчно, "баварците" току-що бяха привлекли легендарния треньор Джовани Трапатони и френския национален нападател Жан-Пиер Папен.

Естествено, веднага си купихме билети за мача. Моят добър приятел Доминик, който е фен на Байерн, и неговият баща също решиха да ни придружат. Срещата се проведе на Франкенщадион в Нюрнберг, тъй като малкият капацитет на "Щадион ам Швалбенберг" не е подходящ за великия Байерн. 24 200 зрители дойдоха през тази неделна вечер на нюрнбергската арена и заеха своите места. Вероятно ако бяха станали малко повече, телевизия Це Де Еф нямаше и да предава двубоя пряко.

Световни звезди срещу аматьори

Бърз поглед върху тимовия лист на Байерн ни беше достатъчен да разберем, че на противника на мюнхенци няма да му се размине. Доминик също беше сигурен, че "Гройтер" ще бъдат много щастливи ако не загубят с двуцифрен резултат срещу звездната единадесеторка: Оливер Кан, Томас Хелмер, Лотар Матеус, Жоржиньо, Мемет Шол, Папен и Марсел Витечек бяха подкрепени на терена от младите таланти Дитмар Хаман, Маркус Бабел, Кристиан Нерлингер и Михаел Щернкопф. Съставът на Фестенбергсгройт беше изграден изцяло от аматьори. От тях, по-късно, само Хари Кох успя да направи кариера в бундеслигата, когато играеше за Кайзерслаутерн. Най-добрият нападател на селския отбор, мустакатият Вернер Пфойфер, например си изкарваше хляба като полицай.

Мачът започна и всички чакаха първия гол на Байерн. Фестенбергсгройт се окопа здраво, като се опитваше да не пуска мюнхенци в опасна близост. Усилията на аматьорите бяха възнаградени и защитата им устискваше без гол и след 20 минути игра Трапатони вече подскачаше край страничната линия, тъй като бездушната игра на неговите футболисти явно му лазеше по нервите. До 40. минута на игрището не се случи почти нищо интересно. Тогава изведнъж, като гръм от ясно небе, се осъществи атака на "Гройтер" от дясно. Остро центриране към наказателното поле, Роланд Щайн подложи глава и топката неспасяемо влезе в далечния ъгъл на Кан. Гол! 1:0 за Фестенбергсгройт с попадение на земеделския производител Роланд Щайн. Не можех да повярвам на очите си.

Радостта на стадиона беше сдържана. Много запалянковци на Байерн бяха дошли на стадиона с идеята, че ще видят голов спектакъл. Поддръжниците на "Гройтер" бяха повече фенове на Нюрнберг, солидарни с пълния аутсайдер и обединени под мотото: "Ние сме против Байерн и подкрепяме всеки, който също е срещу тях!" Отборите се оттеглиха на почивка. Трапатони смени Хаман с Шуп, но картинката през втората част остана същата - слабаците играеха опълченската, а "баварците" нападаха без някава ясна идея.

Особено двойката централни защитници на "Гройтер" Лунц и Кох направиха много силен мач срещу нападателното дуо Папен/Витечек, бившият футболист на Фюрт Харалд Ебнер дирижираше полузащитата, а бързите крила Хютнер и Вайгъл се опитваха да усложнят живота на мюнхенската защита. При това само с честни средства. Съдията Маркус Мерк показа жълт картон само веднъж и то на играч на Байерн. Заформящата се изненада завладя неутралните зрители и оживлението на стадиона вече можеше да се почувства. По всички трибуни можеха да се видят кикотещи се хора, стига те да не са фенове на Байерн.

Изображение

Доминик е напълно стъписан

Трапатони пусна в игра в средата на второто полувреме Адолфо "Влака" Валенсия вместо Витечек, но колумбианецът не подобри играта на символичните гости. Секундите бавно се изнизваха - и тогава всичко стана факт: огромната сензация! Байерн Мюнхен беше елиминиран от селяните, идващи от франкската провинция. Едвам успях да осъзная случилото се. Невярващо гледах баща ми, който само се смееше на глас. Моят приятел Доминик беше напълно стъписан. Той гледаше с гняв и недоверие игрището в продължение на няколко минути. Беше си хвърлил шалчето на Байерн на земята. Запалянковците на Нюрнберг френетично аплодираха аутсайдерите, които правеха обиколка за овации на лекоатлетическата писта.

След това се запътихме към колата и малко по-късно вече си бяхме вкъщи. По време на пътуването Доминик не обели и дума. Някакси му съчувствах. Но кой да предположи, че Байерн ще загуби срещу селцето с 1500 жители Фестенбергсгройт? Малко след мача, във феншопа на селския тим, зареждан с продукти от местния футболен меценат Мартин Бауер, се появи в продажба "Чай 1:0". Той беше разпродаден за нула време.

"Гройтер" достигнаха чак до осминафиналите от турнира за Купата на Германия, след като във втория кръг отстраниха с разгромното 5:1 саарландския тим на Хомбург. Нашите отпаднаха срещу втородивизионния тогава Волфсбург след изпълнения на дузпи, а след това "вълците" достигнаха чак до финала в надпреварата. В срещата на Фестенбергсгройт с Волфсбург станах свидетел на най-забавната дузпа, която съм преживявал в мач на живо. Капитанът на "Гройтер" Харалд Ебнер я изпълни. При резултат 3:3 той направи 20-метрова засилка, създавайки впечатлението, че ще бие с всичка сила, но всъщност леко копна топката в средата на вратата. Стражът на Волфсбург Уве Цимерман остана прав и улови топката, докато се подсмихваше. Идеше ми да удуша Харалд Ебнер. Четвърфиналът беше толкова близо, но и следващият изпълнител - Ернст - стреля покрай вратата и мечтата ни за Берлин се изпари във въздуха.

Години по-късно се стигна до сливането с Фюрт. Билковият меценат Мартин Бауер даде пари, а клубът Фюрт - своите земи около фюртския квартал Ронхоф. Новото обединение се нарече Гройтер Фюрт - от 1997 г. неделима част от Втора Бундеслига.

"Щадион ам Швалбенберг" днес отново се използва от отбора на Фестенбергсгройт, който след сливането отива служебно в най-ниската дивизия - окръжна лига 2 Ерланген/Пегницгрунд. Селските запалянковци повече не виждат особено драматични мачове, но в паметта им остава един незабравим спомен - световните звезди на Байерн бяха победени с гола на местния фермер.

Кадри от ежедневието на голмайстора Роланд Щайн, с чийто гол Фестенбергсгройт побеждава Байерн Мюнхен:

Карнавал в Епинген

През 1974 г. Епинген шокиращо отстранява германският гранд на севера Хамбургер Шпортферайн от турнира за Купата на Германия. При победата с 2:1 големият герой се казава Герд Щьорцер. Репортаж от деня на събитието.

Тази събота в севернобаденското градче Епинген се празнува така, все едно Коледа, Нова Година, Великден и местният карнавал са обявени за един и същи ден - всички жители са като обезумели. Третият в аматьорската дивизия на Северен Баден отбор на Епинген поднася истинска сензация за купата на страната и елиминира финалиста от миналото издание на турнира и временния водач в класирането на Първа Бундеслига Хамбург с 2:1. Пред рекордните в историята на клуба 12 000 зрители двете шумно отпразнувани попадения отбеляза плеймейкърът Герд Щьорцер в 57 и 70. минута, които се оказаха достатъчни за крайната победа. Почетният гол за гостите отбеляза Бертъл с глава в 80. минута.

Изображение

След като епингерци изненадващо отстраниха в първия кръг за Купата на Германия Рьохлинг Фьолклинген с 2:1, мачът срещу Хамбург за тях се превърна в "Събитието на годината". Хамбургските "червени шорти" подходиха твърде надменно към срещата след победата над румънците Стягул Рошу Брашов с 8:0 за Купата на УЕФА. Треньорът им Куно Кльотцер експериментира с защитната и халфовата линия на отбора си и плаща горчива цена за това: "Ние напълно подценихме противника в борбен и, преди всичко, в игрови аспект", гласи закъснялата му констатация. Домакините, водени от либерото Юрген Шийк, някогашен голмайстор на Алзенборн, излязоха за началото с осем футболисти от представителната формация на регион Северен Баден. Наставникът Харалд Михелбек беше опианен от победата, но анализира трезво: "Както казах и преди: ако не ни вкарат бърз гол в началото, тогава сме способни на всичко."

Герд Щьорцер - футболен бог

"Герой на деня" разбира се е голмайсторът Герд Щьорцер, който в миналото игра за 1860 Мюнхен и на 2 ноември ще навърши 26 години. В знак на благодарност за двете му попадения той и клубният президент Кох са поканени като гости в актуалното спортно студио на телевизия Це Де Еф. Анализаторите не могат да разгадаят представянето на Хамбург. Миналия сезон северногерманците отпаднаха във втория кръг на надпреварата от носителя на трофея Борусия Мьонхенгладбах, а преди десет години отново бяха елиминирани от неелитен тим (през 1964 г. от Фюрт). Хамбургски зевзек прояви чувството си за черен хумор: "Президентът Крон още мислеше, кои щще са сериозните ни опоненти в турнира, когато дойде краят."

Изображение
По време на двубоя в Епинген нисичък мъж се появява с фотоапарат в ръка и снима вратаря на Хамбург Руди Каргус.

сряда, 10 февруари 2010 г.

"Не умирайте като мен"

На 25 ноември 2005 г. Джордж Бест, един от най-добрите футболисти на всички времена и същевременно икона на упадъка, изпива последната си чаша. Ретроспекция на една кариера, белязана от възходи и падения.

"Не умирайте като мен", написва той в края с пожълтяла, трепереща ръка, докато органите на тялото му постепенно спират да работят. "Не умирайте като мен" - целият му организъм сега е отровен, а преди беше толкова хубаво - дълго преди смъртта да го прибере, всичко това му изглеждаше дяволски познато. "Не умирайте като мен" - безсмисленото и двузначното предупреждение на един мъж, който сам разбира, че е станал символ на упадъка. "Не умирайте като мен" - а кой иска да умира изобщо? Да живеят като него - това вече много биха го пожелали. Но може би това е цената на такъв живот - да умреш като Джордж Бест.


Изображение
Джордж Бест (22 май 1946 - 25 ноември 2005)

"Въпреки че на мнозина изобщо не им дреме, все пак цялата работа си е за яд", пише Улрих фон Берг в обръщение до германската преса. "Който след трансплантация на черен дроб продължава да пие колкото хиляда руснаци, той сам си е виновен. Но дори при наличието на вина, човек заслужава малко съжаление." С право някои етически съображения не бива да се вземат предвид, когато говорим за живота на Бест, тъй като без пороците си той няма да бъде същият. Напразни са опитите да се разбере защо Бест започва да пие все повече и повече, докато накрая алкохолизмът му го вкарва в гроба. Защото така се чувстваше добре? Заради напрежението? Нещо в семейството ли се е случило? Самият футболист не искаше да знае. Самата жажда не е ли достатъчна причина?



"Нямаше по-смели от него"

"През 1969 се отказах от жените и алкохола. Бяха най-лошите 20 минути в живота ми." Това изказване, намерило място на безброй сувенирни тениски, приндлежи на великия северноирландец и когато той го е изричал, е бил напълно откровен. Той не е бил алкохолизиран шегаджия, а най-добрият футболист на света, който успоредно с играта си пие, при това "далеч повече от британските стандарти, които никак не са ниски" (Улрих фон Берг). Бог знае как е възможно всичко това: Бест е футболно божество с развяваща се грива, безумно бърз, впечатляващо дриблиращ, огнено опасен, играещ и с двата крака, с унищожително презрение към защитниците - и въпреки това винаги готов да влезе здраво в единоборство, да подложи крак, да отмъкне кълбото, което сякаш му принадлежи, защото Бест е единственият на игрището, успяващ да се разбере с топката. Близкият приятел на футболиста Родни Марш казва веднъж за маниера му на игра: "Бест беше най-бързият, най-интелигентният и най-разрушителният футболист, който някога се е раждал на този свят. Нямаше по-смел от него."

През 1961 г. Боб Бишоп, съгледвач на Манчестър Юнайтед, открива таланта на Бест, докато младежът играе на една белфастска ливада за отбора на средното училище Лизнашара. Джорджи, както го наричат всички, е на 15 години, но вече е "гений". Поне така задъхано докладва Бишоп на мениджъра на "червените дяволи" Мат Бъзби. Той не се поколебава и бързо привлича Джорджи и неговия приятел Ерик МекКорди на Олд Трафорд. Обаче двамата млади футболисти са измъчвани от силна носталгия по родните места, което се отразява на поведението им.

Чак след 14 прекарани дни в Англия бащата на Бест успява да убеди двамата да излязат на разходка из Манчестър. Минават 2 години, преди Джорджи да дебютира за първия отбор на Юнайтед. На този 14 септември 1963 г. песента на Бийтълс "She Loves You" се покачва на върха на английските музикални класации, а Бест травматизира психически персоналния си пазач от Уест Бромич Греъм Уилямс, който десетилетия след мача все още заявява: "Дайте ми най-после снимка на това момче, за да видя как изглежда, че по време на мача гледах само задника му." През първия си сезон с червения екип Бест отбелязва 6 гола, става вицешампион на Англия с Манчестър Юнайтед и е повикан в националния отбор на Северна Ирландия. След няколкото интензивни месеца, в които се случва всичко това, той вече има статута на футболна икона. Рок'ен'ролът от известно време също е образувал пъклен съюз с футбола, а Джордж Бест е идеалният хибриден продукт от тези две обществени явления - "Един ритнитопковец, който същевременно е и/или попзвезда, греховен рокаджия, на когото липсва само електрическата китара. Тази комбинация е една истинска сбъдната мечта на цяла генерация." (думи на Улрих фон Берг)

Изображение
Невероятният дрибъл е запазена марка на Бест.

Бест показва всичко, а дори и повече от това

Самият Джордж Бест дава своя принос към споменатия пъклен съюз. На един младежки турнир в Цюрих той е толкова пиян, че повръща в таксито, което го кара до стадиона. Улегналият Мат Бъзби си затваря очите след случката, но нещата придобиват още по-саморазрушителни измерения, след като градските съперници на Юнайтед Манчестър Сити привличат също така жадния Майк Самърсби. Бест и Самърсби стават най-отвратителните приятели по чашка в Обединеното кралство и никое момиче не е в безопасност, докато е край двамата. Неведнъж Бест влиза в ръкопашни схватки с ревниви приятели, получавайки белези от удари по лицето си. "Точно 276 животински фигурки от хартия се намират на бюрото на Мат Бъзби", споделя Улрих фон Берг - Джордж Бест отегчено сгъва по една от тях по време на моралните проповеди на своя наставник. Бъзби не успява да внуши своите добродетелни идеали на футболиста: зенитът на упадъка на Бест и Самърсби е отварянето на общия им нощен клуб "Едуардия", носещ съмнителна слава.



Все пак Бест е в състояние да се реваншира за разгулния си начин на живот най-вече благодарение на своето усърдие в тренировките. Той затвърждава статуса си на играч от световна класа пред футболните експерти, абстрахирани от изцепките му извън терена, на 30 септември 1964 г., когато в среща с водача в класирането Челси изиграва един от мачовете на живота си. "Той докара своя опонент Кен Шелито в такова състояние на лудост, че защитникът никога не успява да се отърси от това", спомня си Улрих фон Берг. "Той заобикаляше без затруднение по двама-трима съперници, правеше имагинерни двойни подавания, само за да премине покрай следващия бранител. Освен това той вкара един почти невъзможен гол, след като заблуди вратаря Бонети след извеждащо подаване на Хинтън. Бост показа всичко възможно от футбола, а дори и повече от това, но го направи по своя си самовлюбен, изобретателен и неописуем начин, който не може да бъдо повторен от никой друг играч на тази земя."

Благодарение на изключителните способности на Джордж Бест, спокойствието и увереността на Боби Чарлтън и безкомпромисността и инстинкта на Денис Лоу тримата заедно наречени "Светата троица", Манчестър Юнайтед става английски шампион през 1966 и 1967 г. Бест открива резултата във финала за Купата на европейските шампиони през 1968 г. и повежда отбора си към крайната победа с 4:1 над португалския Бенфика Лисабон. Футболистът казва: "Винаги съм си мечтал да надиграя вратаря, да спра топката на голлинията, да коленича и да я вкарам във вратата с глава. Срещу Бенфика почти успях да го направя. Оставих вратаря след мен, но след това се подхлъзнах. Треньорът сигурно е получил инфаркт." Манчестър Юнайтед е първият английски отбор, успял да спечели най-престижната европейска клубна купа. Англия е на колене пред гения на Бест и го избира за футболист на годината и за пети член на "Бийтълс". Още през същата година Европа отдава същата чест на северноирландеца.

Изображение
Бест (най-вдясно, с топката) бележи във вратата на Бенфика по време на финала за КЕШ през 1968 г. на стадион Уембли.

"Къде се обърка всичко, Джорджи?"

Но тази блестяща спортна кариера остава недовършена. Въпреки своите 37 срещи и 9 гола за Северна Ирландия, той не успява да класира слабия представителен тим на своята родина на световно първенство. Едва през 1982 и 1986 г. северноирландците достигат до световни финали, обаче по това време Бест вече отдавна поритва в екзотични първенства и в бенефисни двубои от дъжд на вятър. Той изпада в миманса след знаменития финал с Бенфика. От 1969 г., когато е само на 23 години, звездата му започва да залязва и той, заедно с отбора си, се озовава в състояние на свободно падане. "В един момент се оказа", заявява фон Берг, "че блестящата му игра и целият му принос към британския футбол са засенчени от скандалите и арогантността му."

Бест все по-често започва да се появява в трагично състояние на тренировки и започва да "проспива" мачове. Той става непоносим и феновете, които не са виждали най-добрите му години, никога не биха различили в него гениален футболист. При вида на лежащия играч в хотелската му стая, с разхвърляни около него банкноти и празни бутилки в началото на 70-те години, на нормалния човек му иде да изкрещи: "Къде се обърка всичко, Джоржи?"



А нещата отиват на все по-зле. През 1974 г. на ръководството му писва. След 466 мача и 178 гола Бест спира да играе за Манчестър Юнайтед. При все това, че той показва някои проблясъци по време на престоите си в американските отбори на Лос Анджелис и Сан Хосе, изявите му са по-скоро необичаен епилог на неговата кариера. Тя приключва окончателно през 1984 г.

След това Бест не става почитан посланик на великата игра. Но, ако трябва да бъдем честни, никой не очаква това от него. Представете си физиономиите на ръководителите на ФИФА при гледката на повръщащия Бест върху шведската маса, докато усмихнатите Пеле и Бекенбауер жонглират с топката по време на някоя галацеремония. Така е най-добре за всички - пък и Джорджи ще продължи да си порка сам на спокойствие.

"Не умирайте като мен" - безсмисленото предупреждение на един човек, който сам е подготвил тази смърт. "Не умирайте като мен" - трябва ли заветът към стотиците хиляди, дошли да изпратят ковчега му, да започне така? "Не умирайте като мен" - може би това е закъсняло горчиво съжаление? "Не умирайте като мен..." Някой му е направил последна услуга: неговият стар баща Дики, който мигновено се пренася от Белфаст до болничното му легло. Той винаги е бил най-големият му фен.

Изображение
С екипа на своята родина - Северна Ирландия

Изображение
Джорджи със своите родители Ан и Дики през 1970 г. на тържество по случай тяхната сребърна годишнина от сватбата.

Изображение
Жените са слабост на Бест - на снимката той е с "Мис Свят" Мери Стевин.

Изображение
Тъжният край на един гений - последните дни от живота на Бест

Изображение
Последно сбогом с Джорджи

вторник, 9 февруари 2010 г.

"Обичам футбола"

За 35 години Стюарт Астил не е пропуснал нито един мач на своя Нотингам Форест за първенство. Без значение дали става дума за домакинство или гостуване, за Шампионска лига или трета лига - 63-годишният запалянко е винаги на стадиона. Един разговор за страстта.

Изображение

Стюарт Астил, в края на миналия януари Вие бяхте почетен от Нотингам Форест по случай един невероятен юбилей.

От 29 септември 1973 г. до днес съм изгледал 1500 последователни мача за първенство на Нотингам Форест. Срещите за другите турнири не съм ги смятал, но от 1965 г. не съм пропускал двубой за ФА Къп, а от 1966 г. - за Купата на лигата. Когато в края на 70-те години играхме в турнира за КЕШ при Браян Клъф, също пътувах с отбора за гостуванията. Единственото изключение беше мачът за Междуконтиненталната купа в Токио. Него просто не можех да си го позволя, защото пътуването беше прекалено скъпо за мен.

Кога започнахте да броите посещенията си на мачове на живо?

Отначало си водех дневник, в който описвах всяка среща, която посещавах, независимо дали е на Форест или на някой друг отбор.

Означава ли това, че сте посещавали и срещи на други отбори?

Да, обичам футбола. Познавам стадионите на всичките 92 професионални отбора в Англия. Тези, на които не съм бил, посещавам отделно.

Тогава Вие трябва да сте и един истински граундхопър (от англ. - футболен любител, пътуващ по света с цел посещения на футболни срещи)?

Да, вероятно може и така да се каже. Изгледал съм и безброй аматьорски мачове.

Мога ли да попитам, дали сте женен в такъв случай?

(смее се) Не, не съм. Но имам спътница в живота - Шърли, която понякога идва с мен на стадиона. Тя не е такъв фанатик като мен, но го прави с удоволствие.

Кога отидохте за първи път да наблюдавате футбол на живо?

Първият ми мач на Форест видях през ноември 1956 г., когато бях на 11 години.

С баща си ли ходихте?

Не, не. О не! Баща ми беше голям фен на Дарби Каунти, кръвния враг на Нотингам Форест. До смъртта си през 1989 г. той имаше абонаментна карта за "Бейзбол Граунд", стария стадион на Дарби. Животът ни премина под знака на съперничеството между Нотингам и Дарби.

Но Вие никога не сте имали симпатии към Дарби?

Гледал съм техни мачове. Ако на баща ми не му се ходеше, аз вземах абонаментната му карта. Както вече казах: обичам футбол. Дори когато ходех на чужди срещи, това не ми попречи да имам само един любим отбор.

Как се получи така?

Дарби Каунти тогава играеше в трета лига, а Нотингам се бореше за първите места във втора. Всички мои приятели от училище по това време ходеха на мачовете на Нотингам Форест, понеже се играеше в по-горна дивизия. Един от бащите, колега на моя татко, вземаша по шест деца със себе си на стадиона и веднъж ме попита: "Защо и ти не дойдеш някой път?"

И какво каза баща Ви за това предложение?

Каза само: "Това си е твоя работа. Но не очаквай да дойда с теб. И носа си няма да подам на улицата, за да гледам Форест." (смее се)

От кога започнахте да посещавате срещи редовно?

Отначало ходех само на домакинствата и то, когато ми беше удобно. Интересът ми обаче се увеличаваше все повече и повече и когато завърших училище, започнах да пътувам и за гостуванията.Тогава работех като механик в една фабрика за локомотиви в Дарби. Като служител в железопътна компания имах право да пътувам безплатно и така почти нямах разходи по пътуването. Така се получи, че от 1969 г. съм прпуснал само три срещи на Форест.

И през тези години никога не се разболяхте?

Напротив, но това никога не ме е спирало. Само веднъж: през декмври 1969 г. претърпях операция. В петък излязох от болницата, но все още имах шини и поради това нямаше как да пътувам. Вместо това един приятел ме закара с колата почти до трибуната на нашия стадион и гледахме домакинство на резервния отбор!

Какво Ви спря да отидете на другите два пропуснати мача?

И в двата случая сватби на мои приятели. Аз бях поканен да съм кум и трябваше да съм в църквата - така ги пропуснах. През 1972 срещу Шефилд и на 22 септември 1973 срещу Престън. Седмица по-късно, на 29 септември 1973, започна моята рекордна серия.

Мога ли да попитам, дали сте още в добри отношения с двойките, на които кумувахте?

(смее се) О да, при всички положения. Със семейството от 1973 г. Шърли и аз вчера изпихме по едно, с тях сме все още много добри приятели. Булката от предната година не пропуска никакво събитие без да покани и мен. Тя винаги казва: "Никога не бих могла да те забравя!"

И как успяхте винаги да ходите на мачове? Нямаше ли проблеми на работа?

Футболът винаги е стоял на първо място за мен. Веднъж обаче ми мина през главата: "сега ще стане разправия". Бях излязъл от работа по обяд, за да отида не едно преиграване с Фулъм, което бяха насро1или в последния момент. Тогава за ФА Къп още нямаше изпълнения на дузпи при равенство в преиграването и стана така, че играхме цяла поредица от преигравания, които всеки път завършваха наравно. На следващата сутрин началникът ме повика.

И какво каза той?

Каза: "Стюарт, повечето работници тук са железничари, които в свободното си време са футболни фенове. Ти си футболен фен, който работи като железничар в свободното си време. Но аз съм доволен от твоята работа и всички ти се чудим на акъла. Така че продължавай в същия дух!" Това никога няма да го забравя. Самият аз бях напълно смаян.

През 2002 г. Вашата серия беше в опасност. На гостуването на Милуол, поради съображения за сигурност, имаше нареждане да не се допускат фенове на гостите.


Милуол никога не е бил някакво особено добро място за гостуващите фенове, така беше още преди войната и до днес си остава така. Проблемът с хулиганите на отбора обаче се беше силно задълбочил също и през 70-те години. Човек трябваше да е много предпазлив и да внимава да не си издаде акцента. Президентът на Милуол Тео Пафитис искаше да реши проблема и забрани на феновете на шест отбора да ходят на стадиона на неговия клуб, включително и тези на Нотигам. Аз обаче естествено много исках да гледам мача.

Какво предприехте?

Тогава вече се познавах много добре с Мишел Уилсън, която пишеше за Нотингам Форест в местния вестник "Нотингам Ивнинг Поуст". Когато тя имаше нужда от "вътрешна" информация за отбора, се обаждаше на мен, а аз питах моите хора. Така й предложих да отидем заедно на въпросното гостуване на Милуол, където щях да й помагам да си направи репортажа. Получих журналистически пропуск, обаче за съжаление редакцията на вестника направи грешка.

Какво стана?

Написха предварително, че аз също ще придружавам журналистката. Така Милуол разбраха и ни отнеха акредитациите. Мишел също нямаше как да влезе на стадиона.

На какво основание?

На никакво. Но в едно интервю президентът на Милуол каза, че ако ме бил пуснел на трибуните, съм щял да се сбия с техните фенове. Тогава бях вече на 57 години.

Все пак как успяхте да гледата мача?

Накрая Нотингам Форест направи един голям екран в централния кръг на нашия стадион Сити Граунд, където показа срещата. Дойдоха 6-7 хиляди фенове. Мен също ме поканиха и казаха: "Можеш да продължиш да броиш, ти опита всичко и това не стана по твоя вина!" Така и направих.

Имали ли сте подобни преживявания и преди и как?

През 80-те години имаше подобна ситуация при едно гостуване на Лутън Таун. Тогава след изстъпления на техния стадион - отново след гостуване на Милуол - беше забранено фенове на гостуващия тим да стоят по трибуните. Така ръководството на Лутън беше решило за период от 3 години да продава билети само на клубни членове. Но поне допускаха диалог. Преди сезона отидох на място в Лутън, представих се на служителите в офиса и обясних моята ситуация.

Имахте ли успех?

Казах: "Аз съм съвсем откровен с Вас. Ако единствената възможност да видя мача на Нотингам на Вашия стадион е да бъде член на Лутън, така да бъде." Служителят нещо се издразни на думитеми, но накрая склони. Така станах за три години член на фенклуба на Лутън Таун. (смее се)

Вие сте преживели невероятно много в Нотингам: класирания, изпадания, титли в първенството и ФА Къп, а преди всичко и две Купи на европейските шампиони през 1979 и 1980 г. Кой беше най-красивият момент за Вас?


Когато победихме Малмьо в Мюнхен през 1979 г., за първи и единствен път плаках. Още по-красиво беше може би, когато спечелихме Суперкупата на Европа на препълнения Камп Ноу срещу Барселона през същата година. За нас беше невероятно, че играем в такива турнири. Преди това гледахме такива мачове само по телевизията. Сега се сещам, че пропуснах финала за Суперкупата през следващата година.

Как така?

Планираният чартърен полет до Валенсия се провали и така трябваше да прекарам ваканция от една седмица в Испания и да пропусна цели два мача за първенство. Не си струваше.

А най-лошото преживяване?

Изпадането в трета лига през 2005 г.Тогава трябваше да играем на такива стадиони, Боже Господи...Те се пълнеха за първи път, тъй като много запалянковци на Форест решаваха да пътуват за гостуванията.

Ако имахте право на едно желание, какво би било то?

Да се върнем във Висшата лига, въпреки че няма как да си позволя цените на билетите там повече и няма да мога да гледам всички мачове. Но пък и ние сме малък отбор и оцеляването ни в английския елит ще е много трудно. Искам да кажа, че нашият президент не е някой бедняк, но Челси и Манчестър Юнайтед просто са от друга вселена.

Легенди от Борзихплатц

Интригуващо учредително събрание, нападател-машинист, унгарец, ловящ гълъби, един късоглед и един "кралскосин" треньор - тук можете да прочетете 25 от най-куриозните факти за вековния отбор Борусия Дортмунд!

1.
Когато клубът е основан на 19 декември 1909 г., едноименната пивоварна "Борусия" от дортмундския квартал Хьош става кръстник на дружеството. Учредителното събрание все пак не преминава като приятелско почерпване в бирария, а е проведено в стая в близката страноприемница "При природолюбителя", намираща се на Йостерхолцщрасе номер 60, където се събират 50 членове на католическия младежки съюз "Троица".

Изображение
Странопиемницата "При природолюбителя" днес

2.
Ако зависеше от Хуберт Девалд, учредителното събрание изобщо нямаше да се състои. За ръководителя на католическата организация "Троица" футболът, като сурова и дива игра, е изключително подозрително занимание. Когато Девалд узнава за събирането, той се втурва към "При природолюбителя", но не е пуснат вътре от съдържателя. Накрая останалите 18 младежи католици основават Борусия. Името на отбора е синоним на думата "Прусия" - германска държава от миналото, постигнала зенита си през XIX век и в последствие обединила всички германски държави.

3.
Тежките финансови проблеми в началната история на отбора изобщо не са рядкост. Още през 1928 г. банкрутът се разминава на косъм. Клубът взема заем в размер на 12 000 райхсмарки, за да изгради по-силен отбор, и изкупува най-добрите играчи на местните конкуренти. Фатално в случая се оказва слабата игра на новите попълнения, а парите на заем скоро се изхарчват. В крайна сметка Борусия е спасена в последната минута, след като президентът Д-р Хайнц Швабен плаща задължението от собствения си джоб.

Изображение
Д-р Хайнц Швабен, заедно с подопечните си футболисти

4.
Първият играч на дортмундския тим, който облича националната фланелка е Аугуст Ленц на 28 април 1935 г. срещу Белгия. Централният нападател на Борусия отначало стои на вратата на жълто-черните. Едва след като нападателят на дортмундци Ханес Якубовиц се контузва срещу Менгеде, Ленц заиграва в офанзивата и веднага се разписва няколко пъти. Той извежда Борусия Дортмунд до спечелването на две издания на елитната оберлига и местният гранд Шалке 04, който по това време е най-силният и най-популярният отбор на Германия, проявява интерес към него. Легендарният капитан на гелзенкирхенския тим Ернст Куцора настоява пред президента на Борусия Фриц "Папа" Ункел да пусне Ленц в Шалке. Ункел се противопоставя: "По-скоро ти ще дойдеш в Борусия, отколкото Ленц да напусне Борзихплатц."

Изображение
Аугуст Ленц

5.
Ернст Куцора, който обича Шалке до мозъка на костите си, все пак идва в Дортмунд. Той предлага своя свекър Фриц Телен за треньор на Борусия. И тъй като Телен не успява да се освободи веднага от ангажиментите си, Куцора сам води тренировките на дортмундци за цели 8 седмици. Което пък води до наплив на местните кибици на тренировъчното игрище на Борусия.

Изображение
Легендарният Ернст Куцора с лавров венец най-вдясно на снимката

6.
За малко клубът да чества вековния си юбилей още преди идването на новото хилядолетие. В следвоенния хаос Фриц Кауерман, отговорник за работническия спорт, успява да преименува отбора за кратко на "Спортно обединение Борусия от 1898". Няколко седмици след това става ясна истинската дата на основаването и документната манипулация е поправена.

7.
Едва ли някой друг футболист е склонен на по-голяма саможертва, за да играе с жълто-черния екип. Малко след края на войната Макс Михалек изпуска влака за Берлин, където вестфалският отбор има гостуване. Играчът хваща следващия влак, където влиза в ролята на помощник-машинист и хвърля въглища в пещта на локомотива. Тъй като ръководителите на Борусия са предупредили служителите на съветския контролно-пропускателен пункт, Михалек преминава безпрепятствено влизането в руската окупационна зона. Съветските офицери го посрещат с думите: "Ти футболист Михайлов. Ти продължава." На гарата в Берлин спортистът скача от движещият се локомотив, но усилията му си струват - дортмундци печелят при визитата си с 5:0.

Изображение
Футболистът-машинист Макс Михалек

8.
На коледното тържество на Борусия Дортмунд, както и навсякъде другаде, понякога се случват инциденти, свързани с прекалената злоупотреба на алкохол. Така на празника по изпращането на 1966 г. шапката на озадачен фоторепортер е отмъкната от развеселените футболисти Зиги Хелд и Лотар Емерих, след като те са снимани от журналиста. Клубният президент Щеегман разярено крои дисциплинарни мерки, но малко след това двамата играчи поднасят извиненията си и избягват санкция.

9.
Неподатлив на подобни внушения се оказва Херман Щрашиц, привлечен в Дортмунд през сезон 1964/65 от Фортуна Дюселдорф. Щрашиц отказва да участва в заключителната тренировка на отбора, преди да узнае дали ще играе в срещата с Мьонхенгладбах. Треньорът отказва да предостави исканата информация, нещо повече - той изважда футболиста от отбора. В крайна сметка дортмундската Борусия побеждава съименниците от Гладбах с 5:4.

Изображение
Херман Щрашиц

10.
В друг един случай целият дортмундски отбор се оказва доста заядлив. Когато играчът Ерих Шанко научава непосредствено преди финала за шампионската титла на Германия през 1956 г. срещу Карлсруе, че договорът му няма да бъде продължен, делегация от футболистите на Борусия, начело с Ади Прайслер, отива при клубното ръководство и поставя условия, които не търпят никакви преговори: "Ако контрактът на Ерих не бъде продължен, тогава днес няма да играем." Едно предложение, което управниците не могат да откажат.

Изображение
Щастливият Ерих Шанко

11.
През сезон 1974/75 Борусия за първи път посвещава екипите си на родния град. На гърба се появява надписът "Дортмунд", който стои там и до днес, а на гърдите е поставена емблемата на града от наскоро проведеното световно първенство през 1974 г. с включени цветя, телевизионната кула и футболна топка.

Изображение
Дортмундската телевизионна кула

12.
Когато Стан Либуда вкарва знаменития си гол за Борусия Дортмунд на финала за КНК през 1965 г. срещу Ливърпул, завършил 2:1, той не само спомага за най-големия германски футболен успех след световната титла на единадесеторката на Хербергер от 1954 г., но и маха тежко бреме от плещите на своите съотборници. Той казва на своя съиграч Лотар Емерих: "Ема, сега няма да плащаме 10 000 марки." Предният ден треньорът Вили Мултхаупт е заплашил двамата футболисти: "Ако загубите утре, всеки един от вас ще плати по 10 000 марки глоба."

Изображение
Райнхард "Стан" Либуда

13.
Вестфаленщадион е построен специално за Мондиал'74 в Западна Германия, въпеки че по това време Борусия играе във втора дивизия. В мача на откриването на съоръжението дортмундци губят с класическото 0:3 от Шалке 04, но малка утеха за жълто-черните запалянковци е фактът, че първият гол на стадиона не е отбелязан от футболист на "миньорите", а от млада жена със старото вестфалско име Маргарете Шеферхоф в подгряващия мач между отборите на Менгеде и Валтроп.

Изображение
Изглед от Вестфаленщадион преди реконструкцията

14.
Първият "дом" на Борусия не е стадиион "Роте Ерде" (в превод "Червената земя"), както мислят повечето футболни фенове, а "Вайсе Вийзе" (в превод "Бялата поляна"), намираща се на Вамбелер Щрасе, недалеч от площад Борзихплатц. В началото "Вайсе Вийзе" е обикновено игрище, което с годините претърпява някои промени, докато през 1924 г. то е преустроено в истински стадион, побиращ около 10 000 зрители. През 1937 г. Борусия Дортмунд е принудена да се премести от "Вайсе Вийзе", тъй като нацистите имат нужда от стадиона за своите производствени цели.

Изображение
Игрището "Вайсе Вийзе" в началото на ХХ век

15.
Борусия Дортмунд безспорно е най-популярният отбор на своя град, но не е най-стария. Първият клуб от Дортмунд се казва Дортмундер Фусбал-Клуб 95, основан от ученици от реалната гимназия в града, намираща се на Луизенщрасе в дортмундския юг.

16.
Ранните дни на маркетинга: понеже главният спонсор на отбора - холандският тютюнев концерн "Самсон" - има за фирмено лого лъвска глава, тя измества оригиналната емблема на Борусия от екипите за сезон 1976/77. И като че ли това не е достатъчно, та се налага като клубен талисман да се представи и младо лъвче, наречено Замбо.

Изображение
"Странният" екип на Борусия Дортмунд от сезон 1976/77

17.
За една от най-известните грешни покупки на отбора се счита дошлият от Карлсруе през 1998 г. Томас Хеслер. След като ръководството на дортмундския клуб привлича Хеслер без знанието на треньора Михаел Скибе, остарелият плеймейкър попада на пейката и депресирано гледа играта на своите съотборници от там. Връхна точка в сълзливата мелодрама: преди продълженията на мача за Купата на Германия срещу Шалке 04 ветеранът подава на колегите си шишета с вода край страничната линия. Най-ниската интелектуална точка в дискусията поставя половинката на Хеслер Ангела, която изфучава: "Само тъпанарите се интересуват какво мисли господин Скибе."

Изображение
"Ике" Хеслер с жълто-черния екип

18.
След спечелването на германската шампионска титла през 1956 г. отборът на Борусия Дортмунд се отправя обратно към рурска Вестфалия, а съпругите на играчите също са във влака. Но планът на ръководството е бил друг. При мисълта футболистите да прекарат нощта преди решаващия двубой със своите жени, по челото на консервативната управа избива обилна пот. Първоначалният замисъл на президента на клуба е бил футболистите да бъдат настанени в предния вагон на влака, а жените - в най-задния. В близкия до Дортмунд град Хам е трябвало да се осъществи маневра в стила на Дивия Запад - най-крайният вагон на композицията, съдържащ дамите, по план е трябвало да бъде откачен тайно. Когато футболистите узнават за гениалния трик, те побързват да отидат при жените си, така че конспиративната операция е отменена.

19.
Суетата не се спира дори пред дортмундските функционери: Херман Линдеман, привлечен като наставник на Борусия през 1969 г., отказва да носи очила, въпреки че лекарите му откриват късогледство. Което пък на свой ред води до култовия диалог между ядосания Линдеман и защитник на Борусия: "Можете ли да ми обясните, защо оставяте противников играч напълно необезпокояван да шутира към вратата в наказателното ни поле?" Обезоръжаващият отговор гласи: "Имаше дузпа, тренер!"

20.
Може би дори и самият Зеп Майер, уловил по време на един мач с голи ръце невестулка, би завидял на уменията на халфа на Борусия Дортмунд Золтан Варга. Варга забелязва кацнал гълъб в наказателното поле на неговия отбор. Следва приготвяне, лъвски скок и пернатото се озовава в ръцете на футболиста под оглушителните овации на феновете.

Изображение
Унгарецът Золтан Варга

21.
Националният вратар на Борусия Дортмунд Ханс Тилковски показва отчайваща липса на чувство за хумор. По време на мач, стоящ на пистата на стадиона продавач на сладолед му предлага фунийка от своята стока, която стражът отказва благодарейки. Искал да се концентрира върху двубоя. Все пак щеше да има една свободна ръка!

Изображение
Ханс Тилковски

22.
Колегата му от Шалке 04 Норберт Нигбур не съумява да откаже подобно предложение при гостуване на "кралскосините" на дортмундския стадион "Роте Ерде". Когато продавач на сладолед се приближава до Нигбур с фунийка сладолед в ръка, видимо отегченият вратар приема подаденото му лакомство и обещава да плати след края на срещата.

Изображение
Норберт Нигбур

23.
Инго Андербрюге, Яцек Яречки и Юрген Вегман се имената на играчите, замесени в най-драматичните минути, случвали се някога на Вестфаленщадион. Втори бараж за участие в Първа Бундеслига, секунди преди края Борусия Дортмунд се нуждае от трети гол срещу Фортуна Кьолн, за да запази мястото си в елита. В момент на отчаяние Андербрюге изсипва топката в противниковата пеналтерия, вратарят на кьолнци Яречки успява само да избие и топката е забита в мрежата му от връхлитащия Вегман. Ревът на запалянковците на Вестфаленщадион е описан от много присъствали там футболни запалянковци като най-вълнуващото нещо, което те са преживявали през живота си.

24.
Първите скришни разплащания на жълто-черния клуб с неговите играчи датират още от 1923 г. Тогава ръководството плаща билета на всеки един играч на отбора за гостуването до рурския град Есен. Разноските възлизат на една марка на човек, а за целта са ангажирани две железопътни вагона.

25.
Десет години след основаването си Борусия Дортмунд се нуждае от регламентация на организационни правила, които по принцип се подразбират от само себе си. Цитат: "Играчи, които не се подчиняват на инструкциите на капитана, ще бъдат изваждани от състава на отбора за дадени срещи. Строго е забранено тютюнопушенето от страна на футболистите по време на официалните двубои!"

Изображение
Старият стадион на Борусия "Роте Ерде" с намиращия се в непостредствена близост до него "Зигнал-Идуна-Парк"

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Победителят

Това е една история за несломимата воля: Роберт Шлийнц губи при автомобилна катастрофа лявата си ръка и въпреки това той остава в историята като един от най-добрите футболисти, които някога са носили екипа на Щутгарт. Спомен за великия капитан.

14 август 1948 г. е горещ летен ден. Роберт Шлийнц седи в колата си и бърза. Капитанът на Щутгарт закъснява за срещата на отбора и се принуждава да пътува сам за гостуването от турнира за Купата на Германия до Аален. За да направи жегата малко по-поносима, той протяга лявата си ръка през прозореца и се наслаждава на прохладния ветрец отвън. Внезапно колата с пълна скорост влиза в неравност по пътя, обръща се и премазва издадения навън крайник. Два часа по-късно лекарите решават, че най-удачното решение в случая е ампутацията, а кариерата на един от най-известните германски футболисти по това време изглежда обречена и приключила.
Изображение
Роберт Шлийнц (3 февруари 1924 - 18 юни 1995)
 
За всеки случай така смятат журналистите, а лекарите само го предполагат. На никого и през ум не му минава, че десет години по-късно великият Алфредо ди Стефано, при едно гостуване на Щутгарт на испанския национален отбор, ще каже: "Най-добрият футболист на терена беше едноръкият. Каквото видях от него, беше до този момент немислимо за мен." След злополуката никой не вярва в продължаването на кариерата на Шлийнц. Как е възможно еднорък човек да се наложи в борбен спорт като футбола? Как би падал той и как би пазил равновесие? Щутгартският треньор Георг Вурцер е този, който откъсва Шлийнц от тези нерадостни мисли. Наставникът решава да извади безръкия играч от безмилостната борба в наказателните полета и му задава нови функции - Роберт Шлийнц ще играе като крило и ще снабдява нападателите с пасове, градейки играта на отбора.

Изображение
Роберт Шлийнц (в средата) извежда своите съотборници като капитан на терена.

"Без Шлийнц Щутгарт никога нямаше да стане шампион"

За по-малко от четири месеца се случва онова, което всички смятат за невъзможно. Срещу Байерн Мюнхен Роберт Шлийнц отново излиза на терена, а левият ръкав на фланелката му е небрежно завързан нагоре. И който си мисли, че присъствието на така наречения с жестокото "инвалид" играч е символично, ще бъде убеден в противното на 22 юни 1952 г. Тогава на лудвихсхафенския Зюдвестщадион 86 000 развълнувани зрители заемат местата си, за да гледат финала за германското първенство. "Швабите" от Щутгарт изостават с 0:1 от Саарбрюкен, когато неуморният Шлийнц дава началното запалване за обрата - получава подаване след ъглов удар от ляво и забива неспасяемо топката в сглобката на вратата. Но това не е всичко - Шлийнц просто е навсякъде по игрището в деня на финала. Той помага на защитата, дирижира халфовете, втурва се в атака. След последния сигнал списанието "Шпорт-Магацин" пише: "Без Шлийнц Щутгарт никога нямаше да стане шампион." В края бяло-червените тържествуват след победа с 3:2, а Шлийнц и съотборниците му се прибират обратно в Швабия в открит автобус.

Това е триумфът на един футболист, който от ранна възраст изглежда, че ще стане един от великите в своя спорт. Роден през 1924 г. в градчето Цуфенхаузен, намиращо се до Щутгарт, първият треньор на Шлийнц е неговият собствен баща Паул в местния отбор Еф Фау Цифенхаузен. На 16-годишна възраст през 1942 г. младият Роберт става първенец на Вюртемберг във възрастовата си категория, а головите показатели на тима му за две години са впечатляващи - 371 отбелязани и 45 допуснати попадения в 79 мача.

Тогава обаче Шлийнц се оказва достатъчно възрастен, за да се бие на фронта и е изпратен на изток. Там е ранен от руски куршум в челюстта, а белегът остава на лицето му за цял живот.

Изображение
Шлийнц (вдясно) поздравява капитана на Фортуна Дюселдорф Юсковяк, преди началото на финала за купата през 1958 г.

1945 г., войната е отминала, а треньорът Вурцер връща футболиста обратно в Щутгарт, където градският отбор става южногермански първенец още през същата година. Шлийнц вкарва 45 гола в 30 срещи. "Един рекорд, който никога няма да бъде доближен", пише Ханс Бликенсдьорфер в некролога на играча, починал през 1995 г. И продължава: "Роберт Шлийнц е най-висшата степен на явлението, което англичаните наричат "мачуинър", а французите - "ганьор"." И това е точно така - този човек печели мачове. Той не е на стадиона, за да присъства само духом, а е истински боец и движещо колело. "Когато Шлийнц ти е капитан и ти не се раздаваш напълно", казва едновремешният колега Лотар Вайзе,"тогава той се затичва към теб и те сритва яко отзад." Вайзе е близък с Шлийнц, както никой друг: помага му след душа да се облече и винаги е насреща, ако трябва да се свърши нещо. Той казва: "Когато Роберт играеше, той се държеше с мен изключително грубо, но след мача ставаше най-добрият ми приятел." В общо 391 срещи в елитната германска оберлига Шлийнц отбелязва 143 гола, печели още два пъти германската купа с Щутгарт и облича три пъти националната фланелка. Бундесселекционерът Зеп Хербергер дълго време се колебае дали да повика едноръкия играч, защото се опасява, че противниците умишлено няма да се хвърлят в единоборства с него и така ще се нарушат правилата на честната игра.

И тогава, през 1959 г., внезапно идва краят. След двубой с един чешки отбор треньорът Георг Вурцер идва в съблекалнята и казва на изненадания си отбор: "Няма нужда да го чакате. Роберт Шлийнц повече няма да играе за нас." Лотар Вайзе и до днес се чуди за причините. Прогонен при ветераните на отбора, Шлийнц си взема тихо сбогом с Щутгарт през 1961 г., без да получи официална възможност за това от клубното ръководство. Все пак той остава член на отбора до смъртта си през юни 1995 г. Малко след кончината му Щутгарт кръщава своя стадион, където играе вторият отбор, на името на своя някогашен капитан. Последните думи отново са на Бликенсдьорфер: "Ние никога повече няма да преживеем явление като Роберт Шлийнц. Но всички ние можем само да се учим от него."

Изображение
1 август 1953 г. Щутгарт печели за първи път Купата на Германия. Роберт Шлийнц е с трофея, вторият клекнал от ляво.

Ах, тези екипи

Всички познаваме проблема: някъде в средата на лятото нашият любим отбор представя, освен новите (милионни) попълнения, и новите екипи, с които любимите ни футболисти ще изкарват прехраната си на футболния терен. Понякога фланелките са толкова красиви, че всеки уважаващ себе си фен възкликва с ръце на главата: "Аууууу, колко е як новият екип! Досега никога не е бил толкова "куул"!"

Но тази реакция е по-скоро изключение. Много по-често футболните фенове повдигат вежди, виждайки новите фланелки, и въздишат тихо. Чувството е като да слушаш новия албум на любимата група отпреди 20 години - "може-би-като-го-слушам-по-често-и-ще-ми-хареса-постепенно".

Обаче, скъпи привърженица на Рапид (Дивдяново), Първа атомна (Козлодуй) и Големи връх (Горна Секирна), не унивайте толкова! Там някъде, през девет гори в десета, през девет планини в десета, през девет дизайнери на екипировка в десети, има много по-грозни и по-мразени екипи от вашите нови домакински тениски!

И като доказателство за това тук нагледно ви представям някои футболни недоразумения, ужасавали футболните запалянковци през последните десетилетия (подбрани субективно-обективно, след субективно обективиране на обективния субект):

НА 15 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП КАМЕРУН (1995)
Изображение
Изглежда така, все едно е взет от "секънд-хенд" магазин за деца в предучилищна възраст.

НА 14 МЯСТО: ВРАТАРСКИ ЕКИП НЮКАСЪЛ ЮНАЙТЕД (1996)
Изображение
Направен в стила на декоративен тапет от 70-те години на ХХ век.Вероятно са били обсъждани и мотивите "целуваща се влюбена двойка при залез" или "гола жена натюр, яздеща кон". Не съм съвсем сигурен кое от двете точно...

НА 13 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП СКЪНТОРП ЮНАЙТЕД (1991)
Изображение
Труден за възприемане от човешкото зрение, но имащ едно сериозно предимство - когато футболистът кърви обилно в горната част на тялото си, това изобщо няма да личи!

НА 12 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП ЛАЦИО (1997)
Изображение
Потресаваща смес от трудно четящи се букви (написани с бяло на бял фон), някаква птица, името на производителя на екипировката, съкращение, включващо и думата "LAZIO" и потъващи контури. Рекламата върху екипа обаче е много добре очертана.

НА 11 МЯСТО: ТИТУЛЯРЕН ЕКИП НОРИЧ СИТИ (1992)
Изображение
Единствената фланелка в класацията, посветена на феновете за домакинства. Вероятно е изработена от отпечатъци на картофени печати.

НА 10 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП СЕЛТИК ГЛАЗГОУ (1991)
Изображение
Селтик по принцип се слави като отбор, играещ със стилни "олд-скуул" екипи, но вторият им екип през 1991 г. представлява главозамайваща смес от мотив "срив на фиксинга Дау-Джоунс", "разлято безалкохолно на мокет" и "имахме-повечко-останала-зелена-боя-която-никой-не-искаше".

НА 9 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП ШОТЛАНДИЯ (1991)
Изображение
Предполагам, че е направен от парчета евтин килим или от материала, от който днес се правят тапицериите на седалките в автобусите от градския транспорт.

НА 8 МЯСТО: ЮБИЛЕЕН ЕКИП НА ШОТЛАНДСКАТА ФУТБОЛНА ЛИГА (1990)
Изображение
Дано дизайнерът на това "чудо" не се е опитал да изобрази прословутия шотландски дух на него, защото в противен случай това е би била кръвна обида за всеки шотландец.

НА 7 МЯСТО: ВРАТАРСКИ ЕКИП МАНЧЕСТЕР ЮНАЙТЕД (1993)
Изображение
Както с почти всички екипи в класацията, така и с този някой начинаещ пишман дизайнер от 90-те години се е опитал да експериментира с линии и форми, които не само са неподходящи, но и изглеждат ужасно грозни.

НА 6 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП СЕВЕРНА ИРЛАНДИЯ (1991)
Изображение
Докато противникът успее да разгадае всички оптични измами, изобразени по фланелката, мачът отдавна ще е приключил.

НА 5 МЯСТО: ВРАТАРСКИ ЕКИП МАНЧЕСТЕР ЮНАЙТЕД (1992)
Изображение
Вратарите на Ман Юнайтед през 90-те наистина заслужават искреното съчувствие на човечеството. В сравнение с предложението на седмото място тук не само се експериментира с абсурдни форми и контури, но и с цветове, способни да причинят самоубийства на всеки моден дизайнер, дръзнал да отправи взор към спортната фланелка.

НА 4 МЯСТО: ВРАТАРСКИ ЕКИП АСТЪН ВИЛА (1993)
Изображение
Вероятно идеята за този екип е връхлетяла някой дизайнер, докато е прекарвал част от свободното си време в санитарен възел. Предполага се, че той е бил вдъхновен от популярната настолна игра от седемдесетте "министек".

НА 3 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП АЯКС АМСТЕРДАМ (1989)
Изображение
Доминиращият мотив е взет от стилизирана опаковка за зъбна вода. Освен това този екип се радва на особена почит сред децата, защото лесно може да се възпроизведе и с конструктор "Лего".

НА 2 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП АВСТРАЛИЯ (1990)
Изображение
Много е вероятно прототипът на този екип да е изработен от Бай Спиридон от Рибарица или от някакво шимпанзе. Още по-вероятно е той да е дело на Бай Спиридон от Рибарица И някакво шимпанзе. За всеки случай фланелката не е направена от някой, който има постоянна работа.

НА 1 МЯСТО: РЕЗЕРВЕН ЕКИП ДАНИЯ (1988)
Изображение
Такаааа... Предполагам, че в страна, където престъпленията срещу добрия вкус са криминализирани, създателите на това нещо мигновено биха се озовали на електрическия стол. Абе това е просто....номер 1!